Принцът стоеше самотен в голямата зала, огряна от звездите. Не искаше да вижда никого, дори Шута... Шутът, който бе негов приятел през всичките тези години сега имаше свои проблеми. Скай също. Момчето въздъхна и отново загледа звездите, тъй ярки в тази спокойна пролетна нощ.
- А сега какво? Какво татко? - попита небето, но никой не му отговори. Не биваше да очаква отговор.
Тази вечер бе някак по-свободен, чувстваше го. Тъмнината, която беше надвиснала над света му сега сякаш беше по-слаба вечер. Защо? Нима тъмнината не беше там на юг? Или по-близо дори. Не беше сигурен вече. Нито в себе си, нито в чувствата си.
Тази вечер беше облякъл стария черен балтон, който много отдавна беше намерил в гардероба си. Преди не му ставаше, но вече да. Вече му седеше перфектно. На кой... На кой някога беше принадлежал? Той се огледа отново в отсрещното огледало. Черното сако му стигаше до колената. Не беше чак толкова зле. Харесваше се така... Така...
- Дядо ви обичаше подобни сака, сър. Дядо ви е обичал елегантното. - прекъсна самотните му мисли Рой, който в последно време беше така щастлив заради нещо. Момчето го стрелна с зелените си очи и се усмихна.
- Очаквах, че ще дойдеш... Но не бях сигурен...
- В последно време не сте сигурен в нищо, ваше величество.
- Рому... Не съм никакво величество.
- Не и все още. Но не съзнавате нали? Вече сте поели достатъчно от задълженията си, за да заслужите тази титла. - той пристъпи към младежа и се усмихна. На светлината на свещите и факлите, камината, която бяха запалили в Голямата зала, Рой Мустанг изглеждаше по-стар. Някога младежкото му лице беше угрижено и някак тъжно, въпреки усмивката. Вече не беше така младолик, дори вече си личеше как черната му лъскава коса някога, вече побеляваше.
- Остарял ли си... Или времето минава толкова бързо? - прошепна детето, когато го огледа по-добре.
- Грижите състаряват хората. Скай Гондорски, един ден ти така или иначе ще ни наследиш.
- Казвам се Скай Ру Уърт - поправи го рязко и почти му обърна гръб, но се отказа в последния момент и погледна ездача отново - Толкова ли...приличам на нея?
- Да, но това не пречи да бъдете като баща си по душа.
- Тя му е сторила нещо ужасно... Толкова ужасно, че не ми се иска да съм бил роден...
- Не говорете така...
- Аз съм...ужасно същество... И той... И как изобщо ме обича?
- Скай! Говориш глупости! - скара му се ездача и го накара да се обърне отново - Събуди се!
- Прав си... Просто съм объркан.
- Владетелят никога не се обърква - после Рой се смили над него и се усмихна. - Винаги, винаги ще бъда до теб. Обещах го на всички и на себе си. Ако нещо те притеснява, кажи, не го крий, ваше величество.
- Притеснява ме... Те... Старатакръв от Юга. - уплашените им погледи се срещнаха за миг.
- Те няма да се месят в борбата. Хюгес и Муртаг са сигурни в това.
- Но аз... Страх ме е да не променят мнението си.
- Магьосникът от езерото е казал някога нещо, което пази като клетва от младините си. Не подценявай Черните Господари. Те са силни духом създания и могат да държат на думите си. Знам го. По-добре го научи и ти, Скай Ру Уърт.
- Щом си толкова уверен в това... Вярвам ти, регенте.
Рой вдигна ръка в знак на чест като войник и се оттегли. Момчето беше умно. Щеше да се справи само с мислите и тревогите си. Регентът знаеше това, защото го беше отгледал... Твърде добре го познаваше...