Повярвай в мен[историята]

- Да - кимна той спокойно, гледайки към мястото, където се бяха изгубили, приемайки го разбира се за нещо нормално. - Би трябвало всички те да са такива...Има изключения...Но повечето, които аз съм виждал приличат на този малко или много. Твоят едва ли се е отличавал особено от другите.
Дори не беше питал от любопитство някой за това. Струваше му се странно да пита..Чудеше се защо...Може би нямаше време...

-Хмм...-продължи да гледа в пространството,но струните отново запяха,този път сякаш малко по-тъжно.
Слънцето над нея блестеше ярко,едно избягало листо падна точно на главата й,но тя не го махна.Само се усмихна и продължи да свири,да гледа напред...надалеч...
-Какво е това?-музиката спря,когато й се стори,че нещо под нея започваше да се тресе.-Какво става?-погледна надолу и огромната пукнатина,която беше сто процента сигурна,че я нямаше като дойдоха,не й хареса никак,особено както започваше да се разширява...

Шинигамито веднага премахна спокойното си изражение и реагира спонтанно като я дръпна от мястото и извади катаната си, готов да се отбранява. Почти сигурен беше какво имаше там. Не, не можеше да е шинигами, защото те щяха да предупредят най-малкото с нещо.
- Едно от тях е...Един от чудовищата - изказа предложението си и стисна дръжката по-силно, явно готов да скочи върху нещото, което щеше да изкочи от там.

-Хе.-се чу от земята и от пейката нищо друго не остана,освен трески.-Много знай бе,шинигамчо.Сигурно знаеш и аз какво идвам...
Онзи заби кървавочервените си очи в нея и лакомо се усмихна...късата му на бодлички кафява коса щръкна съвсем,когато той се приготви да се хвърли напред и да си вземе плячката...Не беше хапвал вкусни души от доста време,а тази му намирисваше на истински деликатес.
-А знаеш ли,че ще се провалиш?!-и се устреми напред.
Дженифър изпищя уплашено,през цялото време го беше гледала с трепкащи очи,които сега стисна и се опита да се защити с китарата.

- Кой е казал, че новите се провалят? - вече беше реализирал катаната...Тоест можеше да използва пълната й мощ, ако се наложеше. Остави момичето зад себе си и скочи към врага си като замахна. Изглеждаше силен. Значи скоро щеше да се наложи да използва първата функция на този меч. Не, не биваше да се бави. Замахна към главата му, можеше преспокойно да активира...Острието му просветна отново в тази розова светлина.
- Ризелмине! - призова същата тазисветлина, за да не я изгуби и вече можеше да напада по-уверено

-Предсказуем си.-за по-малко от секундата и той държеше меч...и блокира атаката му.-Замахваш към главата?Да свършиш работата бързо и чисто?Няма да стане,приятел.
Погледна отново към Дженифър,тази отвратителна усмивка я накара да настръхне съвсем...пое няколко крачки назад,докато не се обърна и тръгна да бяга.
-Ха,още по-добре.-изобщо не беше по честните дуели,изплъзна му се на шинигамито и затича след нея,развивайки бясна скорост.

- Всичките сте еднакви! - обърна се той веднага и замахна като разсече въздуха. - Танцувай, Ризелмине!
Розовите пламъци достигнаха веднага целта си. Вече нямаше жълто и червено...Нищо друго нямаше, само розово. Розовите пламъци обградиха чудовището и се издигнаха като непреодолима преграда, поне отчасти такава, защото лилавокоското вече пристигаше на един от пламъците нападайки в гръб и плачъци, готови да се стоварят върху тях

Онзи започна да пищи от агония,сгърчи се,но успя...Джени падна назад ужасено,когато видя дъболката рана в крака на Муртаг...онова чудовище беше успяло да го рани преди да се превърне в пепел под огъня.

- Да...късметът на първите мисии - въздъхна онзи като седна долу и остави катаната до себе си, след като се увери, че онзи не си играе игрички и взе да оглежда раната. - А се чудя защо колегата се връща целият в бинт, то какво било...
И още и още мърморене, докато не взе че овърза здраво раната, раздвижи си крака да види дали върви така и кимна одобрително.
- Това ще го бъде за известно време. Поне успях да го хвана навреме

-Т-т-т...-засочи го паникьосано.-Това...това...ти...ранен си...Ау.
И нейната болка се върна,падна на земята до него.Сви се,сигурно беше страхотна гледка отстрани,но болеше прекалено много,за да й пука.
-Ти...-сложи внимателно ръка на крака му,да погледне раната,стискайки зъби...сега не беше тя важна.

- Спокойно, недей така. Казах ти, шинигами съм. Рани като тази, нямам проблем. Е да, може и да покуцам един ден, но ще оживея. Остави ме мен, мисли за себе си.
За него пък по-важна беше тя така или иначе, прибра катаната и я погледна отново.
- Твоето здраве е по-важно, нали?Аз него би трябвало да защитавам...Освен ако не искаш да си играем на покемон..Аз съм ти покемона, ти си ми господаря

-Ъъъъ...-изгледа го с едно тъпо изражение...-Няма значение.Добре,ако казваш,че всичко е наред,тогава всичко е наред...Но не се напрягай прекалено,докато не се оправиш,моля те...

- Единственото, което може да ме накара да тичам са те...Те са си доста упорити...Вдигат и болния от легло - не му се беше случвало, но знаеше...Знаеше, че беше имало и такива моменти - Но пък може да мине мъничко време докато разберат за приятеля си, после е вероятно да дойдат пак...Няма значение
Отново се изправи, за да си стъпне на краката и да види как е и какво не можеше и можеше да стори. Какво толкова, не беше толкова страшно...Беше си успокоение

-Добре...ау...-стисна очи,ранените й ребра си казваха думата и тя се наведе леко,за да облекчи болката.-Май и аз не трябва...да тичам много...особено като си концентриран над битка а не онази магия,която използва.

- Магията...Хич не ми се искаше да я ползвм, но понякога се налага. Пък и понякога е по-добре да тичаш, отколкото да стоиш покрай тези.
Поне се радваше, че не се беше наложило да използва Банкай...Пълната и най-силната техника, която можеше да усвои. Но тук нямаше толкова силни врагове. Направи един кръг за да посвикне с болката.
- Нали можеш да се изправиш?Тук вече няма пейка, та трябва да намерим друго място, предполагам. Може би някое по-топло - приближи се накрая, не беше сигурен дали ако пак вкюлич на "медицинска помощ" щеше да има ефект...Беше пропуснал да научи тази част, но нищо не пречеше да опита

-Ау...мога,да...-въпреки,че й се наложи да го хване за ръцете,за да успее.-Знам накъде да тръгнем...но не знам къде да отидем.
Вдигна глава и го погледна сериозно в очите,като стискаше здраво китарата за грифа.

- Кажи ми накъде да тръгнем...И ще измислим къде ще отидем. Така става ли? - позамисли се за миг той, сякаш беше кой знае какво да измислиш нещо прекалено глупаво, че да изглежда умно

-Искам...да тръгнем натам...-и посочи с ръка на запад,от тук се виждаше как след града продължаваше гъста гора,разкъсана тук-таме от магистралата.-Където ни заведе слънцето...

- Запад...Хубава посока, харесва ми - кимна той като се загледа натам - И щом слънцето ще ни води значи ще стигнем там преди то да залезе. Хайде да видим каква е гледката от другата страна
Можеше и да болеше малко, но можеше да скача още и още, беше начин на придвижване и беше много удобен винаги. Тъй че ако се наложеше, никакъв проблем и за по-бързи скокове...Боже, какви ги мислеше наистина. Преди време беше сигурен, че изобщо не беше и чувал за шинигамита...Просто интуиция

-Хайде...-хвана ръката му и тръгна напред,болката започваше пак да отминава.-Искам да видя това,което другите не могат,преди да си отида...
***
-Вече колко часа вървим?!-започваше да се изнервя,въпреки "целта" си,всякаква амбиция си беше тръгнала,след като успя да си фрасне главата много хубаво в един огромен клон и да се поодраска хубавичко на някои по-малки.
Отказваше да скачат...не и с неговите рани,би предпочела да се метне от някъде...ама той сигурно щеше да скочи след нея да я спасява,така че нямаше особен смисъл.Така или инъче той можеше да си скача,но тя щеше да върви.

- Един час, тридесет минути и тридесет и пет секунди, ако питаш - откликна той спокойно на въпроса, не че имаше часовник, но нацелваше за някои неща. Колкото до друго, подсказваше му слънцето...Сигурно се изкарваше много добър, но имаше просто нещо като представа, сам не знаеше.
Дотолкова беше свикнал с болката, че вече не му правеше никакво впечатление. Пък и дърветата бяха интересни. Понеже отдавна не се беше разхождал в гората...Откакто беше тренирал за последно в своя свят.
- Не е от толкова отдавна

-О,да...-струваше й се по-дълго от години,обаче.
Спря поредния клон,който претендираше да я запрати назад,вече му беше хванала цаката и реши да му го спести на шинигамито.Хитарата на гърба й може би също беше малко издраскана...надяваше се,че не,инструментът й допадаше.

- Гората е мъничка, така че скоро ще се озовем на другия й край - каза след малко, като отново се огледа, сякаш познаваше мястото. Не беше сигурен защо, но някога...Някога...Болеше го глава от толкова напрягане да си спомни загубено минало. Беше нормално да не помни, поне за него беше. Нали беше шинигами, те не помнеха живота си като смъртни. - А там вече града го няма, мисля

-Не ни и трябва...-наведе глава,без малко да се удари в още един...но си остана така,със сведена глава.-Да трошим пейки,да си правим проблеми с хората...И тези ужасни коли да ме побъркват.
Беше намразила шума от спирачките на гуми...още от както се събуди,май.Беше чула този звук когато скачаха от прозореца и той я беше накарал да настръхне...

- Разбирам - не че веднага не можеше да възрази, беше си му в природата. Например неща от типа "Пейки слагат всеки ден заради хулигани така или иначе"....Или нещо подобно. Но нямаше смисъл, те вече се махаха от града. Пък и имаше точна представа защо точно шума от коли...На самия него му изглеждаше далечен и почти непознат - Значи сред природата е по-добре...Зад гората има ливади и магистрала, нищо друго...Поне така мисля