Повярвай в мен[историята]

- Няма проблеми!Дишам!Все още... - засмя се той като се изправи, едва ли имаше особен смисъл, ако тръгнеха да се катерят по него...Но пък поне беше по-висок от тълпата и щеше да се спаси по-лесно, изглежда. - Отначало се чудех дали да дойда или не...Но пък при вас мога да остана завинаги...докато не им омръзне, разбира се...Тогава ще се наложи един, който избера да ме търпи.
Не знаеше...Не, вече знаеше. Знаеше абсолютно добре за какво беше дошъл и как щеше да си тръгне. Знаеше

-Те точно затова ти се хвърлят на гърба.-засмя се жената и тя погледна към момиченцето...
Махна й да дойде при тях,но тя не искаше...просто продължи да стои там и да се усмихва лекичко.Не че й беше много до усмивки,но честно казано не можеше да избухне в сълзи пред него.Така че реши,че тази маска беше подходяща.

Той погледна към часовника си по навик. Никога не го сваляше, понеже беше скъп спомен...Но това не знаеше дали е вярно. Беше някак объркано. Но тук сякаш всичко можеше да се случи. Беше сутрин, изглежда. Десет сутринта...Кога ли?Нямаше календар...Само ако имаше...Можеше да подскаже нещо на...
- Но за жалост...Ще трябва да забързаме нещата...Трябва да мина и през... - това не чу...Но защо?Защо не беше чул...Но знаеше, че имаше тъга...Някаква тъга, която не разбираше

-Мммн...-сви за момент пръсти,намръщи се...този сън я объркваше напълно...
'-Вие сте наш гост,каквото кажете.
-Не,не си тръгвайте!-закрещяха децата,въпреки думите на жената.'
-Не си тръгвайте...-повтори тихо думите,които и момиченцето изрече,съвсем съвсем тихичко...

- Това, че ще си тръгна днес рано или късно не значи че не мога да дойда пак, нали? - спокойно отвърна той като се огледа наоколо. Нямаше нищо против да остане, но това чувство...Това чувство...То не беше толкова хубаво, колкото му се искаше да бъде. Глождеше го и го нараняваше. Но все пак се усмихна...Чудеше се...Можеше ли да си позволи да вземе някое дете от тези със себе си. Той?Изглеждаше невероятно невъзможно...Избледняваше...Всичко

-Но ще дойдете пак,нали?-пак се развикаха децата и заподскачаха отново около него.
Онова момиченце отново я изненада.То стана от ъгъла и тръгна отново към онази врата.Ако той се върнеше,то нямаше да бъде за нея...така че нямаше смисъл.По-добре просто да се скрие,преди някое от момчетата отново да реши,че е забавно да я използва за играчка.

- Да...Пък и кой знае, може би и още днес...Стига да има малко свободно време... - само че вече знаеше какъв беше смисъла. Трябваше да знае, за да може да дойде...отново....
Въздъхна след това и се изправи. Ако щеше да вземе някой от тях...Трябваше да избере?Но дали това чувство трябваше да го води наистина?Може би да, тя можеше да иска така. Онази...Онази...

П.П. отивам на лекарство лечение...Егати късмета

'Момиченцето погледна за последно към гостенина и отново се шмугна в онази стая,като тихичко затвори вратата.'
Рязко отвори очи...Лежа така на земята известно време,докато накрая не се осмели да се поогледа.Пак беше на онова хълмче...значи само сън.Но небето все още тъмнееше над нея.
-Муртаг...?-все още леко понаплашена,не усети как го извика...

- Да? - откликна след малко той като се размърда, така хубаво се беше свил, че можеше да живее така сто години дори. Изправи се и се поразсъни...Долу на земята можеше и да не духа, но пък свежия въздух действаше отчасти ободрително, отчасти не - Кажи?

-Нищо...-дотътри се до него и се сви отново на кълбо,хващайки го за ръката.-Сънувам кошмари...малко ме е страх.

- Срещу това мечът ми не помага. - може би бяха свързани с това, че тя не помнеше нищо. Но ако беше така, това значеше ли, че и той сънуваше кошмари...Това не беше страшно...Онова, което беше видял. Беше странно и по някаква причина тъжно... - Но, надявам се те ще изчезнат...Кошмарите. Ще изчезнат

-Те ще изчезнат,да...-отново затвори очи.-Но ме е страх какво ще стане с онова...момиченце...

- Момиченце? - и той беше видял едно...Но не беше възможно да беше същото. Не си спомняше две различни същества да сънуват едно и също, пък дори и да бяха хора и близнаци...

-Няма значение,само сън.-отново се усмихна.-Само сън...
Искаше отново да заспи,но просто не можеше.Отвори отново кафевите си очи,просто нямаше да стане.Погледна нагоре към звездното небе и се поуспокои,наистина може би беше просто един сън.

- Да, сън е - съгласи се след малко шинигамито и взе да се разсънва напълно. Лекарят му беше забравил един топ превръзки и някакво мазило, може би трябваше да са за него...После щеше да си ги вземе...Какво ли щеше да прави без този хлапак... - И вече свърши, изглежда...Седем сутринта е...

-Прекалено точен си...-обърна глава към него.-Но няма лошо.След малко може би трябва да продължим,съвсем скоро слънцето ще изгрее...

- Точен съм по стар навик...Не че си спомням за какво ми е бил и защо изобщо съм го бил изградил...Сигурно е имало причина някога - вече не го интересуваше особено, защото беше минало, което пак и пак повтаряше си, нямаше да си спомни вече - Ще утихне с времето.

-Не искаш ли да си спомниш?-погледна го неразбиращо,някак тъжно...-Не искаш ли да си спомниш за предишния си житов,за близките си,за тези,които си обичал?Аз искам...но не мога...

- Може и да ми се е искало...Но не знам дали е възможно. Казваха ми, че не е, защото щом си шинигами си започвал нов живот...И може би затова няма защо да крепя тази надежда. Затова не мога да искам да знам, защото не знам дали мога да знам... Нещо такова

-Хеее...-ухили се едно весело.-Решението е твое все пак.Но знаеш ли защо се влачим така?Защото имам чувството,че някъде там ще намеря моето минало...и ще мога да си тръгна щастлива.Защото да забравиш някого...е все едно да го изоставиш,а аз не искам да изоставя този мой баща,даже и да не го помня вече.За нищо на света.

- Аз ще дойда с теб. Дори и да не мога да помогна...или пък да мога...Ще го намерим това твое минало...Все някак ще му научим името на баща ти, който и да е...бил...Да го потърсим!
Плюс това имаше и той да разсъждава върху някои неща...Например нещото, което не го беше напуснало още от събуждането. Нещото, което също не помнеше...Защо винаги имаше неща, които не помнеше, а му се виждаха толкова важни...

-Е,да вървим тогава...-скочи на крака,сякаш бепе изпълнена с енергия отново,и хвана китарата в ръка.-Че това мое минало може да бъде прекалено далеч.Пък и представи си какво съвпадение ще е било да съм те познавала тогава.

- Може, нищо не е изключено на този свят...В живота хората се сблъскват с много други, макар че се помнят най-много роднините. - и той се изправи, най-сетне, стига му беше лежането...Макар че щеше да му липсва поне до обяд, но нали пак щеше да има вечер. - Аз дори не знам дали името ми е истинско или съм имал друго преди...Просто така ме нарекоха другите

-Ммм...не знам.Но може и да разберем.-обърна се към изгряващото слънце за миг,преди отново да погледне назапад,към дестинацията им.-Стига сме бърборили мъдрости,да тръгваме!
***
-Уииии,това е забавно!-бяха решили,след като доста дълго време го врънка,да се качат на един от камионите и да продължат по пътя.
Шофьорът й беше дал да се качи отпред на седалката,но тя реши да си седи отзад и да даде на вятъра да си играе с косите й.Това беше много по-бързо от ходенето или пък скачането,може би трябваше по-честичко да се качват на автостоп.
-Защо не искаше да помолим за помощ?

- Не знам...Страдам от комплекси, защото съм невидим за шофьора - измърмори той като си седеше на мястото по турски и държеше катаната, защото доста подскачаше, а тогава острието го убиваше. Понякога му идваше да я изхвърли някъде, но нямаше да има смисъл, защото я беше извадил сам от нищото, беше си негова. - Добре де, съгласен съм, по-бързо е отколкото пеша...Стига да не е някой който обича да събира пари от стопаджии