Пясък под краката

- Ей, ей събудете се, господине! - чу се драконско ръмжене, някак разтревожено и някой се опитваше да го разсъни. Не, не беше спал, но...Нещо доста яко го беше дръннало по главата. Да, Гламдринг беше...Протегна ръка, за да го хване, трябваше да е някъде там...Напипа дръжка, но не беше неговият меч
- Кой си ти...По дяволите... - прошепна, беше се нагълтал с пясък...От къде пясък?Чу се радостна въздишка
- Значи сте жив?Паднахте направо от небето и... - беше младо хлапе. Още когато Муртаг вдигна окървавеното си лице към него...позна в младежа своя наследник
Само да го изпиташе, разбира се...Май беше на около седемнайсет, перфектно...После всичко отново потъна в сънища

Младежа погледна дракона си, когато лилавокосия отново загуби съзнание. Странното тъмно, много тъмно зелено същество, почти синьо поклати глава и с помощта на младия си ездач успяха да вземат Муртаг и да тръгнат към скривалището си. Щеше да започне пясъчна буря и не биваше да бъдат отвън.
- Добре ли сте? - тихичко попита малко по-късно в усойната и огромна пещера, докато навън пясъкът вилнееше. Беше се погрижил за човека доколкото можеше и сега се беше надвесил над него.
- Да...Ще се оправя...Ти какво правиш тук?Не си ли ученик?
- Вече съм на седемнайсет...Чакайте...Значи наистина сте ездач? - младежа си отдъхна, сигурно в последно време си имаше някои и други проблеми. Изглеждаше странен. О да, лилавокосия виждаше някои интересни способности. Тоя ученик беше носил униформа някога.
- Ти защо си тук...Не ти знам името...?
- О...Кратос Аурион, сър..Напуснах армията, защото...Съм различен...
- Не, не, не ми обяснявай, главата ми ще гръмне..Я ми дай още малко чай, правиш го добре

Беше го изправил на крака за нула време. Лилавокосия спокойно седеше по турски и се наслаждаваше на чая. Младежа се правеже уж, че чисти дракона си от снега и пясъка, но тайно наблюдаваше странния си гост.
"Муртаг Моуси, няма грешка" изръмжа дракона, искрящите му очи подсказваха колко е млад още.
"От къде знаеш?"
"Драконските яйца чакат милиони години докато не дойде човек, който да ги накара да се излюпят. По времето, когато той беше пазач на Пещерата аз също бях там и го усещах. Ние го познаваме като присъствие. Той също би ни различил, затова и когато ме погледна реагира така...Позна ме...Като присъствие...Все пак толкова време е обикалял покрай мен"
Лилавокосия отново въздъхна, въпреки че се виждаше колко е тревожен....И все пак май беше изчислил че нещата вървят добре...Май...
- Сър? - тихичко се обади момчето след малко
- Кажи Кратос...Извинявай ама...На колко си години?
- Ъ...Седемнайсет. Сър, нали не се нуждаете от нищо друго.
- Не и сега, благодаря. Сигурно скоро ще трябва да вървя, като бурята утихне
- Не останете, отпаднал сте и не е хубаво да пътувате
- Не е...Но ти идваш с мен...
- Моля? - това...май не го беше чул добре. Той...С един от мускетарите. Нима наистина имаше потенциал?Бяха му казвали че има, че е доста добър в магията и боя, но...Не вярваше че...
- Кратос...Мисля че трябва да видя какво можеш...Затова искам да те взема със себе си

Този човек криеше нещо страшно и черно в себе си, в очите си. И въпреки това Кратос му имаше доверие. А кой всъщност беше тоя Кратос?Наскоро завършил ездач, който нямаше ясно очертан път в живота и живееше само за себе си и за дракона си. Пустините бяха неговия живот и той не знаеше какъв друг път можеше да поеме...Нямаше такъв. Но когато този ездач се появи пред него...Излезе една нова интересна пътека, тази, която лилавокосия му предлагаше така спокойно.
- Муртаг? - посмя да проговори накрая, знаеше достатъчно добре че името Муртаг, под него се криеха и добро и зло и ездач и не...Лилавокосия вдигна глава и го погледна очаквателно. - Наистина ли...Да тръгна...Аз...Такова...
- Ти много ми приличаш на мен, и на мен са ми предлагали и съм се чудел...Но знаеш ли, от личен опит знам че по-добре е просто да опиташ.
- Но вие не ме познавате
- Говори на "ти"...И ти също не познаваш мен. Виждам обаче че мечът ти е дълъг и остър и магията ти е невероятно силна за млад ездач като теб. Виждам нещо, което не съм виждал отдавна и то е тази светла надежда в сърцето и очите ти. Не ме карай да философствам. Въпросът е тръгваш или не, идваш ли, или оставаш.
- Веднага бих тръгнал. Веднага, до края на света!
- Извади меча тогава. Покажи ми магията си..И ще преценя.
Отдавна не беше виждал ездач, който да се усмихва толкова широко. Да, беше си още като учениците...Извади дългия блестящ меч и го показа на лилавокосия
- Не е като...твоя...Но върши работа.
- Определено. Сосул?Меч на ангел винаги би вършил работа, крадецо. - усмихна се, когато онзи почервеня за миг, понеже наистина беше го гепил от Кевин навремето
- Не се безпокой...Няма да кажа...Обещавам

- Ама вие сте ужасно, ужасно слаб! - младежа успя да го хване, преди лилавокосия да падне доста по-сериозно за сетен път
- Прав си, много си прав - въздъхна тихичко и се свлече до стената - Този път изразходвах много...
- Гняв? - червенокоското се усмихна леко и въздъхна - Не се тревожете. Аурилион знае за вас много...Ние...ще се опитаме да ви помогнем.
- Интересно хлапе си ти. Разкажи ми...Повече за себе си...Моля те. - поне можеше да си почине мъничко, съвсем мъничко...А някой да му говори, това му помагаше много повече, отколкото тишината, беше изпитал тоя начин вече. Червенокоското не беше сигурен дали да започне, срамуваше се от онова, което правеше и беше направил. Но не за да го накаже беше този ездач тук, това беше сигурно. Тъй че седна срещу него, усмихна се виновно и сведе глава.
- Добре тогава, сър. Казвам се Кратос Аурион и някога живеех в Салва Рие. Селце близо до морето, както и вашето, но нашето беше значително повече посещавано. Излезе ми късмета да открия нещо странно в себе си. Моята сила е елекричеството и с нея влязох в лагера в класа на Бан Мидо...Само че...Всички обръщаха внимание повече на него, що се отнасяше до нашия клас, а на мен това не ми харесваше. Никога не можех да го надмина. Не можех да постигна нищо повече от него. Дори тези мои интересни според Накамура-сенсей способности не можаха да сторят нищо. Не, не го мразя, но исках поне веднъж да отвърнат поглед от него и да погледнат и другите. Само че не стана. Затова, когато завърших поисках мисия, далеч от Мидо...Не исках да стоя до него, когато никой не ме познаваше...Когато...Всичко сякаш беше срещу мен. Чувствах се сякаш не бях достоен да остана там. Е, както и да е. Дадоха ми мисия да обикалям и наблюдавам джунглите и приех с радост, обаче после аз...
- Избягал си... - разобличи го преди да е излъгал и момчето наведе още повече глава. - Не, продължи.
- Така е. Защото училището ме беше научило на нерешителност. Мислех си, че ако избягам и заживея тук ще се науча да използвам по-добре способностите си и така някой ден да се почувствам достатъчно добър, за да мога да се върна. Драконът ми...е, той не беше съгласен с решението ми. Но двамата сме тук вече две години...И нищо не се е променило.
- Няма и да се промени, гарантирам ти го. Кратос...Това не е добро решение. Нито пък ефективно. Не, не се съмнявам, че си чудесен войник и магьосник, доколкото един ездач е войн и магьосник. Но погледни се. Крилата ти са достатъчно силни и здрави, за да се бориш и да се докажеш. Имаш тази възможност.
- Нима...ги виждате? - те постепенно станаха видими, дълги и сякаш съставени от въздух, странните му прилични на крилата на някоя фея неща на гърба му леко запърхаха.
- О да, проблемът ми е, че понякога доста добре различавам магия - Муртаг се усмихна замислено - Чувал съм за теб от Накамура. Ти трябва да си момчето с елекричната и силната неопределена магия, която наричат божествена. Ездачите очакват да изпълняваш мисията си, не се безпокой за това. Няма значение. Тази твоя божествена магия е достатъчно...да се изразя така велико нещо, че да го пренебрегваш. Не бива да се интересуваш дали те гледат или не, важното е ти да знаеш какво искаш. Страхувам се, че повтарям дракона ти най-вероятно.
- Доста. Но ако се върна там...
- Хиляди и хиляди са правели толкова грешки. Но ти нищо лошо не си сторил, приятелю. Не е ли тъй?Какво ще кажеш, да оставим миналото. Тоест ти да оставиш своето. Забрави го, ти можеш да продължиш напред. Наистина го можеш. Стига да приемеш? - Муртаг размаха значката със странния знак, която повечето ученици носеха на гърдите си, а тази беше си неговата, пазеше я още...Нали по принцип трябваше да носи униформа. Макар че нямаше много нужда, стига да стъпнеше в замъка, гаранция всички го познаваха поне по име или външност. Кратос се усмихна след миг, сякаш решаваше някаква ужасна дилема и хвана значката.
- Може би ще опитам.
- Много добре беглецо...Идваш с мен, поне за сега...
- Ама другите мускетари, те...
- Ще те заведа при тях.
Момчето посиня от притеснение, но Муртаг го остави да се притеснява. Нямаше от какво, те можеха да го разберат. Пък и...Малко или много Кратос приличаше на новия си познат. Не си личеше особено, но Муртаг мислеше, че когато младежа се поодпуснеше можеха да претендират за роднинска връзка
- Абе, Кратос...Ауч...Къде ти е униформата на теб?
- Ами вашата?
- Да, прав си, защо ли питам...По-внимателно, ще ме изпочупиш повече от жена ми.
- Не си от коприна, че да те нося на ръце!
Малко или много Джей щеше да прилича на тоя когато пораснеше. Поне така предполагаше лилавокоското...Някак...Приличаха си от време на време.
- Аурилион, помогни...Добре че бурята спря... - двамата с дракона успяха да качат и Муртаг върху съществото където той въздъхна.
- Гадно е....Пак трябва да се науча да се контролирам

- Когато стигнем царството ще помоля лечителите да те натъпчат с лекарства. Може ли така, едвам се държиш, на мумия приличаш вече.
- Я стига, не ме познаваш - лилавокоското се сопна, после се змисли докато дракона изчакваше младежа да се качи, за да излети - Не отиваме в царството, Кратос...Отиваме в горите.
- Че какво ще правим там? - успя да се качи зад Муртаг и го изгледа недоверчиво - Искаш да ме накажеш задето не съм си изпълнил задълженията или за да ме изобличиш?
Срещна лилавите очи, които се усмихваха.
- О не. Ти обеща да дойдеш с мен, Крау. А аз трябва да отида там, понеже виждаш ли възникна малък проблем. Ще ми помогнеш ли?Иначе мога да отида и сам де...
- Не!В никакъв случай!И да те оставя да се направиш на кокалици сам!?Да бе!Аурилион, да тръгваме към горите!
- Чудесно, дано ми се отдаде шанс и да те видя в битка=
Червенокосия поклати глава и се задържа здраво за дракона си, понеже винаги беше малко несигурен как ще полети...Не го биваше особено в това. Завиждаше донякъде на другия
- И ти ще се научиш скоро, не се притеснявай