Повярвай в мен[историята]

- Не си по-бърз от магията на катаната, искаш ли да ти покажа? - макар че не се помръдна, сякаш очакваше някакъв сигнал. Този сигнал, който го водеше винаги в подобни кризистни ситуации. Отлично знаеше, че ако активира розовата магия ще стане доста по-бързо. Но не искаше да предизвика гнева му.
"Ако разбера, че искаш помощ, включвам се, близо до местоположението ти съм" изкоментира друго шинигами, което май беше наето да го следи как се справя...Нямаше значение.
- Надявам се да не се наложи да показвам умни номера, защото предупреждението ти няма значение, ако реша да опитам наистина

-Хайде,опитай се...-натисна малко по-силно.-Нали знаеш,че и нея ще опечеш с тези свои номерца?

Той се усмихна. Защото беше невъзможно, понеже беше шинигами и не вредеше на души. Стисна дръжката по-силно и затвори очи.
"Банкай. Дансу, Ризелмине Хаяши" тихо заповяда на розовата енергия, която сякаш изчезна завинаги и той извади една съвсем обикновена земна катана. - Не ме бъркай с други същества. Кой си мислиш че съм?
Отвори съвсем ярките си розови очи и отново се усмихна.
- Тенджо Тенге(на бг: Рай и Земя) - заповяда първата и най-простата, но ефективна винаги атака. Не се случи на пръв поглед нищо. После въздухът над онзи засия и погълна ръката му в розовата светлина, постепенно и другата част от него без момичето. Банкаят...Това не нараняваше никого...Освен чудовищата

Дженифър постоя така известно време,отвори очи...
-Ти защо не ми каза?!-разтресе го здраво за кимоното.-Защо не ми каза,че заради мен нещо ще ти стане?!А?!Защо?!Защо?!Защо!?-тресеше го след всяко защо,всякакъв страх просто си беше заминал...ей така,като според оня трябваше да си заминават шинигамитата.

- Дженифър - спокойно каза той след като прибра катаната и му писна да слуша само "защо" - Не смятах за нужно да те карам да мислиш каквото и да е. Не приех и за да се правя на герой. Приех, защото аз го исках. Ти нищо не можеш да ми сториш. Аз сам мога да си го причиня. Но както и ти искаш да си спомниш, така и аз искам да знам. Затова дойдох да помогна на теб и на себе си...Няма да изчезна....Ще се преродя, нищо повече.

-"Нищо повече"?Добре,ти така искаш...така ще стане.-пусна го.-Но заради мен да те боли,докато това се случи...не искам...

- Не се тревожи. Няма да ме боли. След като е мое решение аз съм преценил, че няма да има нищо страшно за мен.
Искаше просто да знае. Да знае кой беше този глас. Дали тази жена беше още жива...Този глас, който го ведеше в битка. Онзи, който казваше "Помогни ми"...Искаше да знае това, което някога го беше интересувало

-Добре,щом казваш...-обърна му гръб,поглеждайки надолу към останките от превозното средство.-И сега и китарата замина...страхотно.Той ми я беше подарил.
Откъде излезе това,не знаеше.Думите просто сами си се оформиха,реши много да не му мисли в момента...чувстваше се ядосана,самотна,безполезна...като пречка.

Не смяташе, че трябва да отговаря. Може би трябваше наистина да й каже от началото...Щеше да спести това...Но...Наведе глава и я зачака да обяви тръгването...Какво друго трябваше да стори...Не знаеше.
"Помогни ми" заяви отново нежният й глас, а сините й очи засветиха радостно...Коя беше тя, по дяволите

Джени също реши,че нямаше нужда от повече думи.Продължи напред,без да изрича нито дума...Сви пръсти,както когато държеше китарата за грифа,но сега я нямаше...

Той постоя малко там, но после пак я последва. Нямаше да си губи времето в глупави размисли правилно или не беше онова решение. Беше вече милано преди ден...Май...
Опа...Беше време отново да се замисли за храна...Ама че непостоянен беше дори в мислите си...Срамуваше се от себе си...
"Тя седеше в количката до прозореца, както винаги, когато влезеше той там..Имаше цветя до нея...Беше ги донесъл той...
- Как мина в студиото? - обърна се звънливият й глас към него...Но той не виждаше лицето й"

-Ъъъгх,непоправим си...не,кореция,непоправими сте!Ти и празният ти стомах.-и въпреки това се подсмихна лекичко,надяваше се да не види...
***
-Добре,сега...моля те,не се хвърляй на храната като животно!-беше му провела една лекция за това какво да не направи,в случай,че вземе да подивее вече от толкова много храна пред очите му.
Най-накрая бяха пристигнали...вече беше някъде към обяд,още два часа ходене беше паднало.И то доста мълчаливо...значи три часа,поне на нея така й се струваха,трябваше да го пита.

- Дааа...Ама виж колко е много! - с риск пак да се повтори, понеже май го беше казал само преди миг, но май че на ум...Не че имаше особена разлика, понеже и да не го кажеше личеше си какво си мисли. - Но...Ще се опитам да се въздържа...Опитвам се... - взе си въздух - Няма да изям всичко

-Добре...хайде,стани видим и...ъ...ако ти пука как ще те гледат,можеш да си смениш малко дрехите,на мен честно казано не ми пречи.-за миг си помисли,че щеше да й потрябвая каишка да го държи далеч от всичко...

Затърси отново из бездънните джобове нещо, след което извади мъничко бонбонче и се усмихна.
- Дрехите се сменят от само себе си - и го глътна, след което образа му изчезна като се замени с един човек в спортно облекло и слънчеви очила на главата...Изобщо...Не шинигами.. - Я, вярно се казвам Муртаг...Казват, че това е истинската форма...Когато съм бил човек, преди да умра..Така съм изглеждал - имаше си лична карта, на която пишеше обаче само Муртаг...А другото все едно беше изтрито или поне за него - А ако някой ме познае...

-Мне...и аз не мога да го видя...-изглеждаше й на извънземно така...нямаше значение.-А и ако искаш можеш да си останеш така,някой да те познае...Да вземе да ни разкрие тази велика тайна около нас.
Спря да маха с ръце във въздуха,за да бъде по-изразителна и бързо влезе след него в магазина,трябваше да го държи добре под око.

- Леле, живот - беше се залепил веднага за първата витрина та да си избира по нещо хем добро хем пък лесно за ядене по път. Ако съществуваха чибита в реалния живот, то той беше именно това - Хайде, да побързаме, защото няма да си спазя обещанието ако се застоим. Ще изям всичко и ще се наложи да изтискам другите за пари.
И грабна веднага от наблизо поставените една близалка, че си падаше по тях, пък и щеше да му попречи да мисли за другото.
Докато зад гърба му една от магазинерките която приличаше на някакъв фен на нещо го гледаше облещено и невярващо, сякаш беше видяла призрак. Нищо чудно да беше разбрала за...смъртта му...После почука мъжа до себе си по рамото и му прошепна нещо. Този кестенявокос очилатко веднага вдигна глава и се намръщи

-Добре,слагай тук.-засмя се момичето,когато успя да го стигне с една кошница в ръце.-Освен тези сладки,няма да е зле да си вземем малко вода...и нещо сериозно за ядене.
Сграбчи няколко хляба,бутилки с вода и още много неща,пък и шинигамито доста помагаше тази кошница да стане тежичка...

- Кока-кола. Я виж, ябълки! - и трупаше всичко което намираше, поне беше нещо, което не се налагаше да готвиш - Трябва да намерим един голяям сак. Не ми е ясно как ще понесем всичко иначе...Но ми харесва! - и продължи да грабва каквото види, хубавото поне беше, че магазина беше мъничък...И нямаше много хора, за да видят как някой ще го изкупи целия ако имаше тая възможност.
- Той е - междувременно си спореха продавачите като го гледаха как купува бързо бързо. - Не може да е друг.
- Вече е мъртъв, невъзможно е...Тоя му е фен...

Дженифър се смееше,докато вървеше след него.Беше рядкост да го види така развълнуван,в повечето време беше напрегнат,съсредоточен...но сега някак се беше отпуснал пред нея и тя се радваше за това.
-Ще те водя по магазините повече,тогава.-ухили се и надигна отново кошницата.

- Нищо против...Само дано не ми се разсърдят, че паричните ресурси отиват на вятъра за храна и други неща вместо за кръчмата...Ама моята дейност е по-добра, ще видят те. - и най-накрая позабави малко, че да си избере едно от двете поставени пред него сладкишчета - Достатъчно тежко ли е вече?Или да слагам още?
Дано онея имаха подходящ сак за нещата, нямаше намерение да разнася пликчета из града.

-Още можеш да слагаш,спокойно.-ако не беше магията над нея,до сега ръцете й да се бяха откършили...а това можеше и да стане,но предпочиташе да го гледа така.

- Не, трябва да се вразумя, иначе горките хора ще останат без нищо. Хайде да привършваме, по натам мога да видя още един такъв магазин и може пак да се наложи да влизаме... - а ако имаше заведенийце...О, пак мечти, мечти...Вече бяа стигнали до края и горката магазинерка сега щеше да има бая работа с изчисленията...Макар че още го гледаше като човек, видял зомби
- Добре дошли, сър. Радвам се, че все пак понякога излизат фалшиви неща в медиите - окопити се накрая и се зае с нещата - Толкова се уплаших, когато видях репортажа..А излиза, че е бил постановка...Винаги сте си бил странен

-А?-Джени вдигна глава,до сега беше изкарвала нещата да ги остави на касата...но това й привлече вниманието.-Какво искате да кажете?
Погледна към Муртаг по същия начин като магазинерката,май си намериха източника на информация...

- Натсуми, казах ти да не говориш за това. Това е друг човек, само ще ги объркаш - предупредително се обади онзи с очилата, като също се занимаваше с леко попълване на магазина вече.
- Стига де, Бан-чан, погледни го!Само го погледни. Ако това не е Муртаг то аз съм овца или не знам какво тогава. Всичко съвпада.
- Искате да кажете, че съм ви познат? - добави Муртаг след малко, беше негов ред да я гледа като извънземно.
- Разбира се. Всеки си е известен в средите на работата си по един или друг начин. Хайде, нека не играем театър. Тук няма много ваши фенове, но пък аз съм...нещо подобно