Повярвай в мен[историята]

- Ще успеят предполагам...Някога, в неопределено време - не знаеше защо, но тази болест...Може би защото не беше виждал Ризел още...Нямаше и да я види, но...Това изглеждаше толкова далечно все още и не го възприемаше изцяло. - Един ден, когато нея вече няма да я има.
Някога го беше казал...Но не помнеше кога, някога преди...Нямаше значение.
- Поне не попаднахме на луди фенове, които ни познават само от телевизията...
- Ти, мой човек, все си имаш по някой късмет - ухили се Бан като му даде яденето - Пък и аз се оказах на точното място...Не живея тук, в колата си живея

-Ние вече никъде не живеем.Тътрехме се цял ден вчера и днес също,от някой си град до тук...Мерси.
Пое и своята чиния и нападна лакомо...

- Можете да останете тук колкото искате - предложи Натсуми, която всъщност май беше собственик, а сега слушаше нещо, та да не пречи на другите и от време на време отваряше беззвучно уста, сякаш имитираше някого.
- Въпросът е какво наистина искамеда правим...

-Амфи...-вдигна глава и започна да приказва с пълната уста.-Мфожем да си проджим...да върфим...Тъй като...аш нямам много...време едфа ли ше се запфознаем с фсички.
Тирор я зяпна,как можеше да го каже толкова...толкова...сякаш беше абсолютно нищо.Тя просто щеше да си отиде,голяма работа...

- Да...А аз сигурно пак ще трябва да съм невидим. Съдейки по тяхната реакция ще настане бум, ако ме видят....Ти пак по-можеш да минеш, ама аз сигурно защото съм лилавокос...Не знам...Пък и на мен ми остава точно колкото и на теб до изчезването, тъй че...Както кажеш тъй ще е.
- Чувствам се сякаш говорите на език, който не разбирам с тези изчезвания и..брр - поклати глава Натсуми, от това което беше дочула..Не й харесваше

И ставам заради първата смяна..Не трета а десета световна ще да има

-Ммм...-преглътна най-сетне.-И това с чудовищата не е свършило.Интересно защо вземат моята душа за вкусна...

П.П:Оки доки,до утре,че и аз вече съм първа смяна.

- Предполагам не само ти имаш подобни проблеми...Но аз пък ще трябва да се постарая и да ги усещам малко повече. Не мога да стигам всеки път до подобни крайности като с последния.
- Ясно, тезата ми е вярна. Ето как всъщност тя е тук и всъщност и ти. Внимавайте повече на места, където няма хора. Тук в града само нощем могат да ви нападнат, не и денем на такова населено място

-Ммм...-Джени се обърна обратно към телевизора...
И аз ще бъда там,когато слънцето изгрява...
Усмихна се лекичко,колкото никой да не забележи.Продължи кротичко да си похапва и да мисли за утрешния ден.
***
-За последен път ти казвам,изненада е!-извика недоволно,докато изкачваше баира.-Сега млъкни и ме остави да те водя!Някои неща,които ти не помниш,аз ги знам...
Стисна по-здраво презрамките на раницата,която им бяха дали.Знаеше,че не беше достатъчно само да им благодарят,както направиха тази сутрин.Не само,че им бяха върнали паметта,ами и се погрижиха за тях и ги оставиха да пренощуват там.Може би щяха да се върнат след тази малка изненада,която му беше приготвила...но може би не.

- Ех, добре..добре - въздъхна той и продължи да я следва спокойно. Вече се чувстваше по-добре, когато беше в шинигамска форма...Поне нямаше да го виждат...Щом беше звезда и то умряла по-добре беше да е малко настрана от тези неща... - Признавам си че съм забраванко.

-И двамата сме,само дето ти си по-голям от мен.-погледна през рамо и му се оплези.
Тези слънчеви очила я дразнеха...но ако искаше да не навлече проблеми,трябваше да ги носи.И такова слънце печеше,а тя си беше покрила главата с тъпата качулка...нищо,че бяха в гората,скоро щеше да намери някой,който може би не трябваше да я вижда...но тя искаше много да я види за последно.

- Дано не е наследствено тогава...По-скоро дано не се предава на близки...
Само ако се замислеше за храната...Бан готвеше толкова хубаво...Само дето май не искаше да го хвалят много много, че Муртаг си беше изпросил един тиган на главата...Дали пак някога щеше да им сготви, чудеше се...Само храна имаше в ума му

-Опа,стой.-скри се зад дърветата,когато наближиха една малка полянка...
Виждаше по средата една малка вила,изглеждаше уютно,за миг поиска да почука на вратата и да влезе сякаш си отиваше у дома...Но това нямаше да се случи.Огледа се да мерне черните й коси някъде наоколо,с късмет можеше и да успее да я види.
"Мамо,моля се да си тук...инъче ще го върна тъпкано на Бан,че ме е избаламосал."

- Хубаво местенце - отбележи лилавокосия захапал отново една близалка, че да започне да мисли по-разумничко. Май му изглеждаше познато...Глупости...Но ако беше идвал...Глупости...Не, може и да беше...Спомняше си, че трябваше да пътува доста из разни места и то по няколко пъти на ден. Веднъж до работата, после някъде за обяд, после за някакви документи...Къде ли не

Джени стовари раницата на земята и взе да рови в нея...докато накрая не изкара едно прилежно сгънато листче и химикалка.
-Въпросите после,ако след това сам не се досетиш...-подаде му ги.-Просто...надраскай нещо,с което мислиш,че аз бих те разпознала.
На листчето вече имаше едно красиво написано Jenny,а отдолу и една звездичка.Момичето продължи да гледа към къщата,отказала да отговаря каквито и да е било въпроси.

- Да ме разпознаят.. - това май нямаше да му се отдаде от пръв път...Значи го знаеха по име...Ама го знаеха в работата по съвсем друг начин. Там обаче само си правеха бъзици заради героите, които озвучаваше...Понякога просто се вживяваше, какво лошо имаше...Не, не това беше темата на размисъл. Хвана химикалката най-накрая, нещо му беше присветнало. Нещо, което нямаше значение...Поне за повечето хора, само че за някой имаше... - Заповядай, не съм художник и нищо няма да рисувам повече. Тези точки и чертички са достатъчни

-Благодаря.-прибра внимателно листчето обратно и си метна раницата пак на гърба.
Намръщи се...не можеше да я види никъде...но не можеше да си тръгне ей така.Стисна зъби,това щеше да бъде убийствено...Хвърли се от дървото в храстите близо до къщичката,но не достатъчно близо.Успя да се одраска хубавичко и растенията започнаха странно защо да аукат...
-Как ми се ще и аз да можех да съм невидима...-простена тихичко и затърси още нещо,зад което да успее да се скрие и в същото време да се приближи.

- Ако ще се криеш защо просто не дадеш на мен...Каквото и да трябва всъщност да сториш...
Още не беше съвсем наясно със себе си. Но имаше определена представа за нещата...Горе долу...
- Но мога да ти помогна като ти измагьосам няколко небодливи храста за приближаването, все пак. Няма да траят много време обаче

-Остави ме,сама ще се оправя.-намуси му се насреща изпод клонките.-Искам сама да се справя...
Впрочем,май не искаше...нямаше зад какво друго да се скрие.Но беше го казала,щеше да си търпи последиците.Бързо изскочи от храстите и се залепи за стената,близо до един от огромните прозорци.След няколко секунди,да си поеме дъх,сърцето й щеше да се пръсне,посмя да надникне...

Вътре...Имаше някого все пак...Един или двама...Шинигамито знаеше, че са няколко души, защото можеше да усети душите им...На тях...Но колко бяха и дали бяха опасни това още не знаеше и не можеше да определи. Едва ли щеше и да успее за времето, което му оставаше.
- Време е за обяд! - обяви весел мъжки глас сякаш беше най-нормалното нещо на света. - Трябва да се храните, обещах ви любимото ястие за днес, държа на думата си.
Макар че не получи отговор или поне не се чу подобен. Обикновено..семейство...Прищя му се и на него а се приближи да ги види по-точно

Сдържа се да не извика думата...видя я през прозореца и колкото и да се радваше...внезапно болка я прониза.Чернокосата изглеждаше толкова измъчена,съкрушена,самотна,даже да не беше сама.
-Мамо...-прошепна тихо и докосна стъклото леко.

- След това можем да отидем на разходка... - добави мъжът с бялата престилка докато тропаше със сто чинии в ръце.
- Не...Не разходка... - поклати глава тя, макар че едва ли щеше да й обърне внимание. Докторът винаги говореше повече на себе си още от два месеца насам. И май беше изгубил надеждата да я хване по някоя хубава тема напоследък.
- Добре тогава...Вие ще кажете какво ви е най на сърце...
- Отвори прозореца.
Младежът й се усмихна и дръпна дръжката...Странно, за миг изражението й се беше променило...Но сигурно само си въображаваше.
Тя не можеше да го чуе...Но сигурно усещаше намека...Кой знае. Във всеки случай беше реагирала на една дума и едно...вледеняване на шинигами

-Ийп!-покри устата си с ръце и се дръпна назад,да не я видят.
Когато той се дръпна от прозореца,тя събра още веднъж смелост и погледна отново през прозореца.Хвана Муртаг за ръката без да отмести поглед,да види дали още беше жив.Можеше да си представи какво бушуваше вътре в главата му,така че реши да му спести досадните въпроси като "Добре ли си?".Не усети и как се премести,така,че със сигурност щеше да я види...а качулката се плъзна назад и слънцето пръсна светлината си около бледото й лице.

Ризел, това трябваше да е тя...Според Муртаг...Единственото което си спомняше освен името беше гъстата й черна коса. Та тя беше се зареяла замислено из едно списание оставено на достъпно място на малката масичка, когато реши да обърне внимание и на вятъра...О ужас, ако можеше да стане от глупавата количка щеше направо да подскочи.
- Излез - промълви на оня с чиниите, който тъкмо ги беше закрепил да не паднат върху ръцете си.
- Моля? - не разбра докато тя вече го побутваше към вратата.
- Излез...излез веднага!
- Не...Госпожо мисля че....
- Кевин!Вън! - май не я беше чувал да крещи, затръшна вратата зад него...Поне се радваше че тоя стол имаше и ръчно управление. Остана си така на вратата като поклати глава - Боже господи...Сигурно вече привършвам земния си път..О не, о не..
После пак се обърна бавно към така привлеклия интереса й прозорец и отново заприлича на човек паднал от космоса

Усмихна се,притвори очи и махна с ръка.Това не тръгна точно по план,трябваше да се махне,колкото и да не искаше.Не можеше да й причини да ги види как си тръгват,не и отново...плъзна малкото листче вътре през прозореца,помръдна устни,не се чуваше какво казваше...и изчезна.
-Ако искаш можем да останем да я погледаш,но аз ще си остана скрита.-пак онези храсти...пак онези тъпи болезнени храсти,явно толкова много бяха против да й помогнат.

- Да вървим...И на мен ми се иска да говоря с нея...Но мъртвите не говорят с живи, пък макар и на тези живи също да им остава малко...Тя е пазена от друго шинигами...Ако знаех коя е щях аз да се заема, но...Той е по-добър.
Поклати глава и обърна гръб на прозореца. Не можеше да го причини на себе си...Тя не го виждаше...По-добре...Щеше да й причини болка...Бог знае какво друго